Шофьор на такси (ноар-разказ)

Ден

Здравейте. Аз съм таксиметров шофьор. Имам две висши образования, но бе под достойнството ми да работя в съветски call-център като телефонист, или като нископлатен инженер в безбройните процъфтяващи заводи около града. Затова избрах една от най-престижните, перспективни и бляскави професии в София – шофьор на такси.

Забърсах с парцал моята Лада ВАЗ-2101, американската кола-мечта, гордостта на детройтската автомобилна индустрия. Сложих си бомбето, запалих пура и вдишах хладния свеж въздух. Потеглих към центъра на града и по традиция си пуснах радиото. Задрънка характерния контрабас от джаз канала, откъдето звучеше плътния, успокояващ баритон на джаз-легендата Азис. Ах, джазът – музиката на интелектуална София, благодарение на която стотици момичета градяха кариери. Жена ми също е била джаз-певица. Разбира се в по-затънтените джаз-клубове на столицата. Лапала и надувала е доста тромпети, преди да запее туистове в екстаз. Накрая ѝ идва акъла в главата и решава да се захване с нещо по-сериозно – агент на химикали и автомобилни масла Л’Ореал.

Радио програмата продължи със спортни новини. Италия била победила Германия с 4:3. Головете за италианците са вкарали Вивалди, Верди, Росини и Пучини, а за германците – Бетховен, Бах и Офенбах. Голяма драма. Реших, че е по-добре пак да пусна джаз канала – там звучеше приятно суинг парче на Анелия и Преслава. Харесвах текста, защото в него се обясняваше връзката между любовта и принципа за неопределеност на Хайзенберг.

Най-сетне пристигнах на уреченото място. Появи се и дилърът. Отворих прозореца на Ладата, огледах се дали не ни гледа някой подозрителен, и го попитах: – „Носиш ли стоката?“

Тъмният силует на дилъра, чийто поглед бе прикрит от бомбе, се наведе към мен и отговори: – „Първо финансите“.

Нямах избор. Подадох му плика с уговорената сума, а той ми предаде два пакета. Бяха още топли, когато ги поех. Да! Вече притежавах истински, топъл, прясно изпечен хляб! А не от ония застояли, стари, нарязани на сухи филии подметки, които ни пробутваха в супермаркетите и нагло го наричаха „хляб“. Отчупих си малък ароматен комат, поех топлите пари с пресъхналите ноздри и със затворени очи се облегнах на седалката. Изпаднах в пълна нирвана. Първокачествена стока. Прибрах пакетите в жабката и потеглих обратно у дома. Жена ми щеше да е доволна.

Точно тогава се появи той. Клиентът. Той вдигна ръка. Дали от алчност или от професионализъм, не знам, но спрях. Клиентът се качи и ми каза адреса. Беше в моята посока. Казах си „брей, хем хляб, хем някоя паричка“. За зла беда Клиентът усети аромата. Миризмата ме издаде. Той ме погледна с алчни, блеснали от злоба гладни очи, и ме попита: „Копеле, топъл, пресен хляб ли криеш?“.

Знаех накъде отиват нещата. Затова рязко забих спирачки. Клиентът, който надменно не си бе поставил колана, си удари носа в жабката, и докато се съвземаше, аз отворих врата до него и с крака го изритах навън. Потеглих с отворена дясна врата. В огледалото видях, че Клиентът се е изправил на крака и куцайки крещеше към полицейска кола, която за нещастие в този момент мина покрай него. „Онзи копелдак, таксиметраджията, има ТОПЪЛ хляб!“ – крещеше Клиентът, сочейки към колата ми.

Полицейската патрулка се насочи към мен и постепенно ме настигаше. Натисках газта, но не можех да се меря с последния състезателен модел,  японското технологично чудо, Трабант 601. Пот вече се стичаше по челото ми, изпадах в паника. Тогава ми хрумна идея. Завих и се качих на моста Чавдар, който водеше към нас. Извадих една десетолевка от портмонето, демонстративно я показах през прозореца. Полицаите сякаш я видяха, а аз я свих на топка и я изхвърлих от моста. Както и очаквах, полицаите се насочиха към десетолевка, рязко завиха, преминаха през мантинелата и изхвърчаха от моста. Зад гърба ми се чу шум на строшен порцелан, а след това и взрив. С тънка и доволна усмивка на лицето се запътих към дома.

Най-сетне пристигнах, носейки гордо двата пакета пресен хляб. Жена ми ме посрещна от кухнята с насочена към мен двуцевна карабина. Около пръста, с който държеше спусъка, бе усукала червени сутиени. Каза ми, че ги е намерила в джоба на сакото ми. Преди да отговоря с някое оправдание, тя стреля, а куршумите изсвистяха току до ушите ми. Претърколих се в антрето и се скрих зад семейния фотьойл. Жена ми стреля във фотьойла, а той от удара ме повлече и притисна до стената. Реших да рискувам и направих няколко учудващо ловки кълба (имайки предвид шкембето ми), с които достигнах шкафа в антрето.

Взех една граната от шкафа и обратно се претърколих зад фотьойла, докато около мен свистяха куршуми и закани, каквито не са виждали и в Кабул. Метнах гранатата и след малко цялата сграда се разтресе. Плахо си подадох главата, а покрай нея като торнадо изсвистяха поредните два куршума. Малко повечко да си бях подал главата и сега щях да имам бинди на челото като омъжена индийка, а тялото ми вероятно щеше да се трансформира в плъх, заради насъбраната лоша карма. Жена ми, макар и цялата в черни сажди и пушеща коса, продължаваше да зарежда и да стреля с проклетата карабина на Винету.

Накрая започнах бавно да се предвижвам към вратата, местейки фотьойла с мен. Въпреки непрестанно профучаващите куршуми, успях да се изнижа през вратата и да избягам към таксито.

…..

Надявах се жена ми да забрави за сутиените до довечера, или да е в малко по-добро настроение. Оф, очакваше ме тежък остатък на шибания работен ден…

……

Нощ

DOPPIO_GIOCO-2

Е, жена ми не забрави и се наложи да работя нощна смяна. Обичах да работя в лунна София. Нощните лампи светеха насред призрачния мрак и създаваха неповторима атмосфера. Очаквах първата си жертва. Беше чужденец. Перфектно. Пожела да го закарам до летището. Веднага спретнах познанията си по дескриптивна геометрия, мислено се издигнах над града, а в съзнанието ми се изредиха координатите на отделните сгради. Съставих си алгоритъм и изчислих най-дългия път до летището. Бая щях да изкрънкам шибания чужденец.

Чужденецът бе мълчалив. За да убия времето започнах да се занимавам с едно от любимите ми занимания: броене на реклами. Рекламите изникваха и се появяваха отвсякъде. За 20 минути преброих 648 реклами, отделно по радиото чух още 16. Всичко е реклами. Не ги четях, просто ги броях. Всичките гъделичкаха егото, страховете и комплексите ни. Оплешивявате? Вземете това. Проблеми с хемороиди и либидото? Вземете онова. Миришат краката ви? Носът ви е крив? Проблеми със затлъстяването? Окосмяването? Пъпки и белези? Бръчки? Лош дъх? Майната им на кремълските корпорации.

Най-сетна стигнахме до аерогарата. Показах сумата на чужденеца. Той ме погледна с невярващ поглед, сякаш ми казваше „Да не би да ме закара до Лондон, бе копеле?“. Отвърнах му със суров поглед, който образно му казваше “ В Лондон те карат пакистанци, а тук – шофьор с две висши образования, безкомпромисен вкус към джаз музика и освен това, съм чудесна компания“. Той изсумтя нещо и плати.

Още не бях затворил вратата, когато изневиделица нахълта мургава слаба жена, очевадно танцьорка и певица в изискан римски гала-ресторант. Тя задъхана, едва взела си дъх, изкрещя: „Копеуе, караааай“. Аз още си събирах мислите, когато изсвистяха няколко изстрела, които счупиха страничното ми огледало и пукнаха страничния прозорец. Без да задавам още въпроси, със свистене потеглих и нагазих педала докрай. Явно мургавата е навлякла гнева на импресариото ѝ и неговата свита. Или очевадно му е вързала тенекия, защото чантата ѝ бе натъпкана с банкноти, част от които се подаваха навън.

Вече извън опасност Мургавата ме погледна, запали цигаре и каза: „Ще ти платя стъклото и огледалото. Карай към Филиповци“. Погледнах я, беше оскъдно, но стилно облечена, а по ловките тънки пръсти, с които въртеше цигарето, можеше само да се предположи, че е доста добра тромпетистка.

Да! Филиповци, кварталът на занаятчиите, на алхимиците, на специалистите по ядрена физика и приложна механика. Градът на римляните. Тъй като ние, българите, не се занимавахме с такива дребни неща като тежка или лека промишленост, а работехме предимно в call-центрове като телефонисти за големи съветски компании, или като програмисти-черноработници и роби-чертожници. Римляните се заеха тази ниша,  развиваха такива неща като квантова механика и струнна-теория, чрез която крадяха струни и кабели за ток.  А младите българи развиваха далеч по сложните гещалт-психотерапия и модерни дзен технологии, чрез които умееха завидно да търпят прищевките на шефове и чужбински клиенти.

За зла беда пак се появиха онези гамени, импресариото на Мургавата и неговата команда, този път ми се хилеха злобно от отворените прозорци на мощния американски джип „Лада Нива“.  Горилите извадиха револвери и започнаха да стрелят по малкото ми такси. Прозорците отидоха, а аз имах две възможности. Или да измисля нещо, или да се пренеса в страната на мъртвите.

Събух си в движение обувките и се наведох за да си смъкна чорапите. Импресариото и неговите биячи се приближаваха до мен, сякаш се опитваха да направят абордаж. Успях да събуя двата ми чорапа, свих ги на топка и изчаках да се изравним. Хвърлих чорапите през прозореца, а те се озоваха сред мафиотите. Газовата бомба проработи. Преследвачите ми се закашляха и започнаха да се задушават, а шофьорът им загуби контрол. Добре че не съм си сменял чорапите от два месеца. Джипът на бандитите се блъсна в един стълб, а стълбът падна върху тях. След което ги отнесе един трамвай. Светофарите отсреща светнаха, а върху остатъците от джипа се стовариха десетки автомобили…

Гледах отдалеч светлинното шоу и се обърнах към единствения ми приятел – таксито. С него бе свършено. Както и с кариерата ми на таксиметров шофьор. Нямах пари за друга лада. Не бях застрахован. Изпомачкано, надупчено, с множество рани и кървави локви  бензин, таксито ме гледаше с едното си останало оче. Беше ми спасявал живота десетки пъти.

Пристигнахме някак във Филиповци, този мрачен и подозрителен квартал. Мургавата ми хвърли една пачка, вероятно спечелена с много труд и тежки музикални сесии, насред много тромпети. След което джаз-певицата слезе и остави вратата отворена. Направи няколко крачки и се обърна, подканващо поглеждайки ме с котешки поглед.

Не чаках и друга покана. Дълга е нощта. Нежна е тя.

Categories: Blogworld | 2 коментара

Навигация в публикациите

2 thoughts on “Шофьор на такси (ноар-разказ)

  1. flyfybird

    Това е гениално😀 Продължавай в този дух !

  2. Недей отива при тая, уе! Докато те разсейва със завидни умения по тромпет, някой ще ти отмъкне пачката!! :Д

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: