Копролитна пиеса

Седя си върху тоалетната чиния. Мислено се прехвърлям 65 милиона години назад.

На същото място вероятно е седял огромен динозавър. И блажено си срал, докато наблюдавал танца на група пъстри птеродактили. След което се избърсал със свежи водорасли. И въпреки, че по онова време се е считал за най-интелигентния от своя вид, благодарение на оригиналния начин, с който халосвал съперниците с опашката си, дори и той не е предполагал, че тази купчина от ароматни говна ще има много по-голямо значение, отколкото можело да се предполага. Едва ли е дори подозирал, че заради тази огромна смърдяща маса милиони години след това, дребни, хитри и смятащи себе си за интелигентни същества взаимно ще се изпотрепят.

Говната се втвърдили  и се превърнали в калциев фосфат. Едно от тези дребни и хитри същества, на което всички му викали професор Джон Хенслоу,  открило, че от втвърдените фъшкии може да се извлекат фосфати, ако се третират със сярна киселина. А с фосфатите могат да се правят чудесни амуниции, с които тези свръх-интелигентни същества биха могли да се стрелят и изпотрепят един друг! Да се изпотрепят заради друга купчина лайна или заради  утайкиите на същите онези водорасли, с които нашият динозавър си избърсал задника.

Дребните и умни същества дори дали помпозни имена на говната. Нарекли ги копролити. А на утайките от водорасли дали още по-интересно име. Нарекли ги петрол.

Впрочем най-известният ученик на професор Хенслоу се казва Чарлз Дарвин…

–-

 

Categories: Blogworld | 2 коментара

Шофьор на такси (ноар-разказ)

Ден

Здравейте. Аз съм таксиметров шофьор. Имам две висши образования, но бе под достойнството ми да работя в съветски call-център като телефонист, или като нископлатен инженер в безбройните процъфтяващи заводи около града. Затова избрах една от най-престижните, перспективни и бляскави професии в София – шофьор на такси.

Забърсах с парцал моята Лада ВАЗ-2101, американската кола-мечта, гордостта на детройтската автомобилна индустрия. Сложих си бомбето, запалих пура и вдишах хладния свеж въздух. Потеглих към центъра на града и по традиция си пуснах радиото. Задрънка характерния контрабас от джаз канала, откъдето звучеше плътния, успокояващ баритон на джаз-легендата Азис. Ах, джазът – музиката на интелектуална София, благодарение на която стотици момичета градяха кариери. Жена ми също е била джаз-певица. Разбира се в по-затънтените джаз-клубове на столицата. Лапала и надувала е доста тромпети, преди да запее туистове в екстаз. Накрая ѝ идва акъла в главата и решава да се захване с нещо по-сериозно – агент на химикали и автомобилни масла Л’Ореал.

Радио програмата продължи със спортни новини. Италия била победила Германия с 4:3. Головете за италианците са вкарали Вивалди, Верди, Росини и Пучини, а за германците – Бетховен, Бах и Офенбах. Голяма драма. Реших, че е по-добре пак да пусна джаз канала – там звучеше приятно суинг парче на Анелия и Преслава. Харесвах текста, защото в него се обясняваше връзката между любовта и принципа за неопределеност на Хайзенберг.

Най-сетне пристигнах на уреченото място. Появи се и дилърът. Отворих прозореца на Ладата, огледах се дали не ни гледа някой подозрителен, и го попитах: – „Носиш ли стоката?“

Тъмният силует на дилъра, чийто поглед бе прикрит от бомбе, се наведе към мен и отговори: – „Първо финансите“.

Нямах избор. Подадох му плика с уговорената сума, а той ми предаде два пакета. Бяха още топли, когато ги поех. Да! Вече притежавах истински, топъл, прясно изпечен хляб! А не от ония застояли, стари, нарязани на сухи филии подметки, които ни пробутваха в супермаркетите и нагло го наричаха „хляб“. Отчупих си малък ароматен комат, поех топлите пари с пресъхналите ноздри и със затворени очи се облегнах на седалката. Изпаднах в пълна нирвана. Първокачествена стока. Прибрах пакетите в жабката и потеглих обратно у дома. Жена ми щеше да е доволна.

Точно тогава се появи той. Клиентът. Той вдигна ръка. Дали от алчност или от професионализъм, не знам, но спрях. Клиентът се качи и ми каза адреса. Беше в моята посока. Казах си „брей, хем хляб, хем някоя паричка“. За зла беда Клиентът усети аромата. Миризмата ме издаде. Той ме погледна с алчни, блеснали от злоба гладни очи, и ме попита: „Копеле, топъл, пресен хляб ли криеш?“.

Знаех накъде отиват нещата. Затова рязко забих спирачки. Клиентът, който надменно не си бе поставил колана, си удари носа в жабката, и докато се съвземаше, аз отворих врата до него и с крака го изритах навън. Потеглих с отворена дясна врата. В огледалото видях, че Клиентът се е изправил на крака и куцайки крещеше към полицейска кола, която за нещастие в този момент мина покрай него. „Онзи копелдак, таксиметраджията, има ТОПЪЛ хляб!“ – крещеше Клиентът, сочейки към колата ми.

Полицейската патрулка се насочи към мен и постепенно ме настигаше. Натисках газта, но не можех да се меря с последния състезателен модел,  японското технологично чудо, Трабант 601. Пот вече се стичаше по челото ми, изпадах в паника. Тогава ми хрумна идея. Завих и се качих на моста Чавдар, който водеше към нас. Извадих една десетолевка от портмонето, демонстративно я показах през прозореца. Полицаите сякаш я видяха, а аз я свих на топка и я изхвърлих от моста. Както и очаквах, полицаите се насочиха към десетолевка, рязко завиха, преминаха през мантинелата и изхвърчаха от моста. Зад гърба ми се чу шум на строшен порцелан, а след това и взрив. С тънка и доволна усмивка на лицето се запътих към дома.

Най-сетне пристигнах, носейки гордо двата пакета пресен хляб. Жена ми ме посрещна от кухнята с насочена към мен двуцевна карабина. Около пръста, с който държеше спусъка, бе усукала червени сутиени. Каза ми, че ги е намерила в джоба на сакото ми. Преди да отговоря с някое оправдание, тя стреля, а куршумите изсвистяха току до ушите ми. Претърколих се в антрето и се скрих зад семейния фотьойл. Жена ми стреля във фотьойла, а той от удара ме повлече и притисна до стената. Реших да рискувам и направих няколко учудващо ловки кълба (имайки предвид шкембето ми), с които достигнах шкафа в антрето.

Взех една граната от шкафа и обратно се претърколих зад фотьойла, докато около мен свистяха куршуми и закани, каквито не са виждали и в Кабул. Метнах гранатата и след малко цялата сграда се разтресе. Плахо си подадох главата, а покрай нея като торнадо изсвистяха поредните два куршума. Малко повечко да си бях подал главата и сега щях да имам бинди на челото като омъжена индийка, а тялото ми вероятно щеше да се трансформира в плъх, заради насъбраната лоша карма. Жена ми, макар и цялата в черни сажди и пушеща коса, продължаваше да зарежда и да стреля с проклетата карабина на Винету.

Накрая започнах бавно да се предвижвам към вратата, местейки фотьойла с мен. Въпреки непрестанно профучаващите куршуми, успях да се изнижа през вратата и да избягам към таксито.

…..

Надявах се жена ми да забрави за сутиените до довечера, или да е в малко по-добро настроение. Оф, очакваше ме тежък остатък на шибания работен ден…

……

Нощ

DOPPIO_GIOCO-2

Е, жена ми не забрави и се наложи да работя нощна смяна. Обичах да работя в лунна София. Нощните лампи светеха насред призрачния мрак и създаваха неповторима атмосфера. Очаквах първата си жертва. Беше чужденец. Перфектно. Пожела да го закарам до летището. Веднага спретнах познанията си по дескриптивна геометрия, мислено се издигнах над града, а в съзнанието ми се изредиха координатите на отделните сгради. Съставих си алгоритъм и изчислих най-дългия път до летището. Бая щях да изкрънкам шибания чужденец.

Чужденецът бе мълчалив. За да убия времето започнах да се занимавам с едно от любимите ми занимания: броене на реклами. Рекламите изникваха и се появяваха отвсякъде. За 20 минути преброих 648 реклами, отделно по радиото чух още 16. Всичко е реклами. Не ги четях, просто ги броях. Всичките гъделичкаха егото, страховете и комплексите ни. Оплешивявате? Вземете това. Проблеми с хемороиди и либидото? Вземете онова. Миришат краката ви? Носът ви е крив? Проблеми със затлъстяването? Окосмяването? Пъпки и белези? Бръчки? Лош дъх? Майната им на кремълските корпорации.

Най-сетна стигнахме до аерогарата. Показах сумата на чужденеца. Той ме погледна с невярващ поглед, сякаш ми казваше „Да не би да ме закара до Лондон, бе копеле?“. Отвърнах му със суров поглед, който образно му казваше “ В Лондон те карат пакистанци, а тук – шофьор с две висши образования, безкомпромисен вкус към джаз музика и освен това, съм чудесна компания“. Той изсумтя нещо и плати.

Още не бях затворил вратата, когато изневиделица нахълта мургава слаба жена, очевадно танцьорка и певица в изискан римски гала-ресторант. Тя задъхана, едва взела си дъх, изкрещя: „Копеуе, караааай“. Аз още си събирах мислите, когато изсвистяха няколко изстрела, които счупиха страничното ми огледало и пукнаха страничния прозорец. Без да задавам още въпроси, със свистене потеглих и нагазих педала докрай. Явно мургавата е навлякла гнева на импресариото ѝ и неговата свита. Или очевадно му е вързала тенекия, защото чантата ѝ бе натъпкана с банкноти, част от които се подаваха навън.

Вече извън опасност Мургавата ме погледна, запали цигаре и каза: „Ще ти платя стъклото и огледалото. Карай към Филиповци“. Погледнах я, беше оскъдно, но стилно облечена, а по ловките тънки пръсти, с които въртеше цигарето, можеше само да се предположи, че е доста добра тромпетистка.

Да! Филиповци, кварталът на занаятчиите, на алхимиците, на специалистите по ядрена физика и приложна механика. Градът на римляните. Тъй като ние, българите, не се занимавахме с такива дребни неща като тежка или лека промишленост, а работехме предимно в call-центрове като телефонисти за големи съветски компании, или като програмисти-черноработници и роби-чертожници. Римляните се заеха тази ниша,  развиваха такива неща като квантова механика и струнна-теория, чрез която крадяха струни и кабели за ток.  А младите българи развиваха далеч по сложните гещалт-психотерапия и модерни дзен технологии, чрез които умееха завидно да търпят прищевките на шефове и чужбински клиенти.

За зла беда пак се появиха онези гамени, импресариото на Мургавата и неговата команда, този път ми се хилеха злобно от отворените прозорци на мощния американски джип „Лада Нива“.  Горилите извадиха револвери и започнаха да стрелят по малкото ми такси. Прозорците отидоха, а аз имах две възможности. Или да измисля нещо, или да се пренеса в страната на мъртвите.

Събух си в движение обувките и се наведох за да си смъкна чорапите. Импресариото и неговите биячи се приближаваха до мен, сякаш се опитваха да направят абордаж. Успях да събуя двата ми чорапа, свих ги на топка и изчаках да се изравним. Хвърлих чорапите през прозореца, а те се озоваха сред мафиотите. Газовата бомба проработи. Преследвачите ми се закашляха и започнаха да се задушават, а шофьорът им загуби контрол. Добре че не съм си сменял чорапите от два месеца. Джипът на бандитите се блъсна в един стълб, а стълбът падна върху тях. След което ги отнесе един трамвай. Светофарите отсреща светнаха, а върху остатъците от джипа се стовариха десетки автомобили…

Гледах отдалеч светлинното шоу и се обърнах към единствения ми приятел – таксито. С него бе свършено. Както и с кариерата ми на таксиметров шофьор. Нямах пари за друга лада. Не бях застрахован. Изпомачкано, надупчено, с множество рани и кървави локви  бензин, таксито ме гледаше с едното си останало оче. Беше ми спасявал живота десетки пъти.

Пристигнахме някак във Филиповци, този мрачен и подозрителен квартал. Мургавата ми хвърли една пачка, вероятно спечелена с много труд и тежки музикални сесии, насред много тромпети. След което джаз-певицата слезе и остави вратата отворена. Направи няколко крачки и се обърна, подканващо поглеждайки ме с котешки поглед.

Не чаках и друга покана. Дълга е нощта. Нежна е тя.

Categories: Blogworld | 2 коментара

Лудия Макс vs Джурасик свят

В началото на годината очаквах 3 филма, заради които можех да си лепна етикета фенбой. Два от тях вече излязоха на големия екран: очакваният reboot на Лудия Мак, както и на Джурасик парк. И двата филма си приличат по едно – те са продължения на прословути трилогии. Третият филм в списъка е „Марсианецът“ по романа на Анди Уеър, който ще бъде режисиран от легендарен режисьор като Ридли Скот.

Причината да съпоставя „Mad Max: Fury road“ и „Jurassic world“ е следната: докато първият е пример за това как се прави комерсиално кино със смел подход, то вторият ме остави леко разочарован, не само защото съм възпитаник на проф. Тодоров от МГУ и фен на мезозойските създания.

JURASSIC WORLD

Лекото ми разочарование от „Jurassic World“ е продиктувано от няколко фактора. През последните 20 години палеонтолозите направиха големи открития и отбелязаха сериозен напредък по отношение на това как изглеждат динозаврите. И тук не говорим за моментни открития, а за 20-годишни доказателства, които сочеха в една посока. Прословутите тиранозаври и велоцираптори, както и мнозинството от останалите, са били покрити с пера и перушина. Още в „Джурасик парк“ велоцираторите ни бяха представени като големи ужасяващи гущери, чиято дължина е 2-3 метра, като в действителност те са били не по-високи от 50 сантиметра, а тяхната визия далеч не е толкова отвратителна, както ще видите по-долу:

Velociraptor

„Джурасик свят“ предоставяше на режисьора Колин Тревъроу възможността да представи на света истинския образ на динозаврите. За да може дори преподавателите по палеонтология да го дават за пример на подрастващите. За съжаление бе пропусната тази възможност – да бъде създаден един мини-праисторически свят, възможно най-близък до реалността. В спилбърговия „Джурасик парк“ имаше още много неточности. Дилофозаврите нямат тези вратни „чадърчета“, нито пък са плюели отрова. Твърдението, че тиранозаврите виждат и разпознават жертвите само по тяхното движение, също не е вярно. Но въпреки това филмът е класика, защото драматургично бе добре изпипан, а и популяризира неимоверно много динозаврите, накара милиони деца да проявят интерес към темата.

На мен обяснението на д-р Ву за генетично модифицираните динозаври, които били създадени „по-големи, по-шумни и с повече зъби“, заради желанието на ръководителите, звучи по-скоро като оправдание. Лично бих предпочел тези ДНК секвенциите да бъдат запълнени с такива на птици, а не на жаби, за да имаме истински динозавърски филм, а не поредния Monster Movie. Защото днес ако попитате някой как си представя тиранозавър или птерозавър, той ще ви даде за пример Джурасик парк/свят. Дори ако отидете в магазин за да си вземете модел на динозавър, то непременно ще изглежда като тези „по филмите“.

Всичко казано дотук не бе критика, а по-скоро лично желание. Ако имам критика, то определено ще е по художествената част. Тревъроу е разчитал предимно на носталгията към Джурасик парк, а за останалото е заложил на сигурно, работил е по типичен холивудски шаблон. А той вече ни е познат от редица филми, като пример може да посочим последния римейк на Годзила. Във филма на Гарет Едуърдс от 2014 година по същия шаблон бяха създадени образите на други чудовища, които свирепо разрушаваха всичко пред пътя си, носейки само гибел. Тогава на сцената се появи Годзила, който след тежка битка „спаси света“ и тежко ранен се оттегли като крал на чудовищата, като стар страховит добряк. По същата сигурна схема Тревъроу изважда на бял свят ужасяващия Indominus Rex. За да настрои зрителите срещу него, трябва да покаже колко лош е той. За целта Indominus Rex убива няколко сладурски брахиозавъра, изяжда няколко човека и с това си спечелва антипатията на всички. Защото ако не бяха сълзите в очите на умиращия брахиозавър, нямаше да се получи необходимия емоционален заряд и  щеше да стопира желанието на зрителите за намесата на герой, който да го спре. Но в края тържествено се появява митичният, божественият Тиранозавър Рекс, който във финална битка (защото винаги трябва да има финална битка) възстановява господството си и макар тежко ранен се оттегля като крал на мезозойската джунгла (досущ като Годзила). Драматична глорификация, която винаги е работила в киното. Имаше го и в Кинг Конг, макар там всичко да се бе получило доста сполучливо.  Разбирам идеята на сценаристите на „Джурасик свят“, но някак двубоят природа срещу човешката намеса не се получава, тъй като и от двете страни са застанали генно-модифицирани чудовища.

Въпреки целия негативизъм изписан по-горе, сърце не ми дава да дам отрицателна оценка на „Джурасик свят“. Филмът наистина не добавя нищо ново към предишните части, нито към темата за гените и генната модификация, героите са шаблонни, но въпреки всичко филмът те кара да се влюбиш в динозаврите. Да изтичаш до първия магазин и да си купиш гумен модел на Ти-Рекс. Трогателно е да гледаш как децата си играят с малки симпатични динозавърчета, а и със сигурност ще накара мнозина да се поразровят и научат нещо повече за тяхната история.

Затова оценката ми е 7/10.

MAD MAX FURY ROAD

Най-добрият екшън филм през последните 15-20 години? Аз гласувам и с двете ръце. Джордж Милър е намерил перфектната комбинация между олд-скуул сценичните каскади и ефекти, и новите CGI технологии. Но не е това ценното във филма. Цялата символика, социална критика на задния фон, като декор, прикрит във вида на стилизирана и артистичена художествена форма,  е нещото, което ме впечатли.

Така както първата серия имаше леки препратки към петролната криза през седемдесетте години, свързана с ОПЕК и наложеното ембарго, така и в новото произведение на Джордж Милър се заиграва със съвременни политически катастрофи, с доста тънки препратки.

Fury-Road

Кое събитие в наши дни събира всички погледи и страхове? Като погледнем общия брой статии в новинарските емисии през последните 4 години и насочим поглед върху картата на близкия изток, лесно може да си отговорим на този въпрос. Говорим за една военно-религиозна групировка, която завладява петролни и водни източници и кара местното население да е зависимо от нея. Имортан Джо или Джо Безсмъртни се е обявил за пророк, божество, а неговата армия от главорези го следва безукорно. Всеки член е готов ритуално да жертва живота си за да се прероди във Валхала (Valhalla). Ако прочетем Валхала на обратно ще се получи познат бог, нали? В този ред образът на фанатизирания до край Нукс, чийто мозък е бил промиван още от дете, както и неговата постепенна трансформация, е също така много добре планиран ход.

Друга препратка към тази позната радикална култура е сцената, в която Имортан Джо искаше някой да провери дали родилката е щяла да роди момче или момиче. Мисля, че се досещате в коя затворено капсулирано  общество това е от особено значение. Но най-голямата препратка към тази проблемна радикална идеология беше именно ролята на жените във филма, и най-вече на Фюриоса. Познайте в коя култура, на жените се гледа само като на средство за секс и разплод, изхранване на плода, и в която те нямат почти никакви права? Не, това не е остарял outdated феминистки филм, това е поредна референция към общата картина, която Джордж Милър създава.

По този стилизиран начин Джордж Милър създава един изключителен Road Movie, в който осмисля екшън сцените само с вида на антуража и джаджите. Няма излишна философия и псевдо-екзистенциални тиради. Диалогът е отсечен, кратък и изчистен, такъв какъвто се предполага и да бъде в едно деградирало, разпадащо се общество. Преходът на онзи словоохотлив Макс в първата част (изигран от Мел Гибсън) към далеч по-суровия, депресиран и мълчалив Макс в Fury Road, е също още един изпипан фрагмент.

Препратките не са единственото впечатляващо нещо във Fury Roads. Цялата пост-апокалиптична пустинна вселена, която е изградена, нагледно показва жалката картинка на човечеството, останало без своята биосфера. Сцената в която Нукс с отработено движение улавя с език муха и поглъща не е просто евтин трик на режисьора, а подход, който да покаже падението, еволюционната деградация.

Атмосферата е чудовищно добра, дори за човек като мен, който е прекарал част от детството си в пустинни области, дори тогава гащите ми не бяха толкова пълни с пясък, колкото усетих след края на прожекцията. Няма да се спирам за стийм-пънк машинариите, които се влачеха по пясъчните улици,  нито пък ще споменавам факта, че филмът те държи под напрежение до последната секунда, което е всъщност и целта на екшън филмите.

Оценка: 9/10

Categories: Кино, Култура | Tags: , , | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.